© 2009 Atlantic Books, an imprint of Grove Atlantic Limited

„Политическо писание от едно безименно десетилетие“ е подзаглавието на книга, която самият Аш описва с думите на Джордж Оруел – „Във времена на всеобща лъжа да казваш истината се превръща в революционен акт.“ Тимъти Аш описва едно наистина безименно десетилетие, в което паднаха двете кули и в което държави на Изток и на Запад търсеха своето лице, без да могат да го намерят. Говори за свободата и недоволството, за разочарованието от свободата и недоволството от разочарованието.

Аш има предимството да бъде едновременно и академичен учен и журналист, който се сблъсква с идиотщините, които се раждат на тази планета всекидневно. И освен това той има неприятното качество на Труман Капоти да констатира, че обществото – политиците в частност – не са способни да решат всички проблеми. Че някои проблеми са просто нерешими. А какъв по-голям проблем от едно безименно десетилетие.

На всичкото отгоре Аш е професор по европеистика в Оксфорд и може да си позволи да пише есета – не, той ги нарича фейлетони – в онзи стил, с който се е гордеел ранният Дикенс. Една книга, която всъщност представлява личния поглед на един съвременен Оруел към епоха, за която дори не може да се измисли подходящо наименование.

Заглавие – Facts Are Subversive, Political Writing from a Decade Without a Name

Страници – 496

ISBN: 978 1 84887 089 5

Препоръчвана цена на дребно – £ 25.00

Цена в Amazon.co.uk – £ 13.75

„…Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:

Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;

Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;

Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;

Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне;

Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене;

Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир…“

Това непрестанно, напевно, повторение на думата време навява една монотонност в най-добрите традиции на Борхес, ако не бе част от Библията или иначе казано – написано 2000 години по-рано. Самата мисъл за време тук отново е субективна и пречупена през личностни усещания. Някак си не можем да си представим „всичкото“ това време без да се поставим на мястото на личността. Микеланджело като че ли го е усетил най-добре – човек не може без своя Бог, който е и неговото време, който е всичкото време на света, но същевременно той изземва функциите на времето именно, защото е Бог, а кой, ако не Бог е вътре и извън времето, навсякъде и никъде.

Да мислиш времето само по себе си е немислимо, няма как частта да познае цялото, от което е част – иначе не би имало цяло, защото би се разпаднало на своите части. Но това води до други парадокси, защо субективно имам усещането за време, а осъзнавам, че извън мен и разума ми такова няма – или поне няма кой да го регистрира, което е едно и също. Кое е битие и кое – небитие.

„…По-добре са двама, отколкото един, Понеже те имат добра награда за труда си;

Защото, ако паднат, единият ще дигне другаря си; Но горко на оня, който е сам, когато падне, И няма друг да го дигне.

И ако легнат двама заедно ще се стоплят; А един как ще се стопли сам…“

Така казва Еклесиаст. И ако до мен няма друг разум, за да се огледам в него, как ще видя времето и как ще видя себе си, за да разбера, че време съществува. А ако разумът е само отражение на материята, което е така, то как материята познава сама себе си и тържествува във времето, опитвайки се да победи сама себе си или иначе казано, стремейки се към безсмъртие, което пък всъщност би трябвало да е края на времето. Защото ако си безсмъртен, то времето няма значение за разума, за материята, и това ще бъде окончателната нирвана, когато всичко спира, но как да разбереш дали е така.

„…Думите на мъдрите са като остени; И като заковани гвоздеи са думите на събирачите на изреченията…“

И остенът на времето се стоварва върху всинца ни, за да ни даде беглата идея, че няма време, няма разум, а има идея за нещата, в която се оглеждаме и нас оглеждат. И така било още от началото на времето…

Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:
2 Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
3 Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
4 Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;
5 Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
6 Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне;
7 Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене;
8 Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.

Идеята не е нова, предполагам, и просто излагам мисли.

A Walk Through Time © physics.nist.gov

Време извън материята няма. Времето е функция на едно от свойствата на разума, а именно, че придобива материална форма.

С други думи казано, време извън материята няма. Най-малкото защото, за за да се породи разум е нужна материя, която да роди разум, а той да разбере, че е разумен и че осмисля сам себи си… Получава се затворен кръг.

Твърдението че времето съществува обективно (извън разума) е най-малкото спорно. Как регистрираме времето извън самата наша материална същност т.е. самия наш разум. (Имам мозък = регистрирам; нямам = не регистрирам). Или има идея = има събитие, няма идея = няма събитие.

Обективната идея за времето предполага развитие на Света във времето. Такова развитие има – в смисъл има история на Света. Но извън разума не мога да си представя история на Света. Другият вариант е напълно различна концепция за Света, Вселената и всичко останало, с огромното ми уважение към подобна идея. Смешна, впрочем.

И тъй като говорим за субективно време, относително време и време само по себе си – аз казвам, че време извън материята няма. Достигаме до един стар проблем за това дали една машина може да разбере това, от което е част. Опираме дори и до субективното, наречено Никознай или Треневъгъл.

Тюринг се е изказал по въпроса – за машината, която може да мисли – но не се е изказал как и какво тази машина може да мисли. (Може да се спори, но…)

Материята, която мисли сама за себе си като част от друга материя е интересна идея. И вероятно винаги ще бъде. Или идеята за частта, която осмисля цялото. Но къде и кога тя (частта) осмисля пълното си битие (каквото и да означава това), имайки битие… Смех, а.

Опираме до мултинаучност, а това винаги намирисва на Ренесанс. Което е една друга история… Съзнавайки, че това е една недовършена работа.

Copyright - Yale University

„Ако“
Ръдиърд Киплинг

Ако умееш своя дух непоклатим да пазиш здраво,
когато всеки губи дух и теб в това вини;

Ако сам вярваш в себе си, когато в тебе се съмняват,
но вслушваш се и във съмнението отстрани;

Ако умееш да изчакваш и да се не отегчаваш
или, клеветен, не си служиш сам със клевети
или пък, мразен, на омразата сам ти не се поддаваш,
но не умуваш и не се държиш надменно ти;

Ако мечтаеш, без да стане господар над теб мечтата,
ако ти мислиш, без да правиш мислите си цел,
ако умееш да се срещнеш и с успеха, и с бедата,
и бъдеш с двамата измамници еднакво смел;

ако останеш твърд, когато извъртени се повтарят
пред теб изречени от тебе искрени слова
или, видял труда на цял живот да се събаря,
наново го издигнеш с похабени сечива;

Ако ти можеш всичко припечелено от теб изцяло
да сложиш само на едно завъртане на зар,
и да загубиш до игла, и да започнеш отначало
без всякакво оплакване, с предишния си жар;

ако ти можеш нерви, и сърце, и мишци да насилиш
на твойта цел да служат дълго и след своя край
и тъй да се държиш, когато вече нямаш други сили
и само Волята повтаря: „Ще държиш докрай!“

Ако общуваш със тълпи и пак достоен си оставаш,
или дружиш с царе, оставайки народен син,
ако ни враг, нито приятел някога те уязвява
и всички те зачитат, но свръхмяра – ни един;

ако в минутката летяща безвъзвратно ти умееш
със шестдесет секунди да напреднеш в пътя свой,
Земята твоя е – ти всичко ценно в нея ще владееш
и нещо повече – Човек ще бъдеш, сине мой!

Превод: Сидер Флорин

Защо пиша това… Всъщност нищо не пиша, просто цитирам един велик поет, преведен от гениален преводач… Защото искам да кажа нещо на сина си на неговия рожден ден…Но не мога да измисля нещо по-смислено, което да може да се публикува. Така е то.

Честит рожден ден, сине!

„“В 5 часа сутринта, както винаги, продрънчаха за ставане – с чук по релсата до щабната барака. Накъсаният звук леко се промъкна през стъклата, по тях два пръста лед, и скоро затихна…“"

Снимката е собственост на www.solzhenitsyn.ru, както и пасажите, които са превод на автора

Някак си така започва тази книга, озаглавена „Един ден на Иван Денисович“… Жестока, сурова книга. Макар че самият Александър Солженицин не се е стремил към това. Тогава се получават най-силните книги. И най-странното е, че това е само тренировка за Солженицин, ще последват още книги, силни, сурови и много по-жестоки. Но никога няма да премине онова усещане за първична истина, което те преборва в „Един ден…“.

Не знам защо се сетих за тази велика повест – защото нито е роман, нито новела, нито разказ – макар че се доближава най-много до дълъг разказ. Вероятно е свързано с нещо, свързано със ситуацията – локална, глобална и всякаква. Няма значение…

„Такива дни, от релса до релса, в неговата присъда бяха три хиляди шестотин петдесет и три.
А заради високосните години, добавяха още три дни…“.

И тогава човек леко се запитва: банално, но защо и за какво живее и как да остави следа и как да направи така, че всички пътища да водят до Храма… Dixi.

I HOPE THEY SERVE BEER IN HELL на Тъкър Макс е истинска книга за алхохола, жените, за възхода и падението на света… и на неговия алкохол… и на неговите жени… и мъже… Буковски с кеф щеше да изпие две-три бутилки вино или каквото там се намира наоколо, четейки тази книга.

Cover Page

Защото всъщност алкохолът и жените са сериозно, самотно, занимание. Неподходящо за тийнейджъри и обикновени селски алкохолици. Алкохолът и жените разместват света, особено рано сутрин, особено ако се има предвид, че си с висока диплома по право от Duke University (смята се за един от най-добрите в Щатите в юридическите дисциплини), а до теб лежи някаква мадама, която всъщност не знаеш защо е там, но знаеш добре, че си се напил и не си имал нищо против да я чукаш. Така е то…

Имаше едно поколение, което трябваше да чака 30 и повече години, за да прочете Буковски на български. Да оставим Хенри Милър. Имам силното подозрение, че за българския превод на тази книга, ако се случи, отново някои ще трябва да почакат. Но това е една друга история.

Когато бог създавал времето, създал го достатъчно – така казвали древните ирландци. Предполагам, че направил същото и с алкохола… и с жените… и мъжете…

Не знам дали има нещо ирландско в Tucker Max, не знам дали това е истинското му име, не съм и търсил дали това е истинското му име. Всъщност, то звучи доста абсурдно на английски – Tucker Max. Защо пък абсурдно, много добре си звучи, самото име може да се превед като „Изтощения, Впиянчения, Полуделия, Неебателния Max“. И понеже английския език има малко по-различен словоред от нашия, понякога евентуално, може да стане дори нещо като „Уморен до смърт“ т.е. уморен на мах или пича дето му дремеше на…. А и още повече – „Наслаждавай се максимално“ или „Наслаждаващият се максимално“ – и така може да се преведе името на туй 30-годишно момче, но едва ли си струва ровенето в речниците да продължаваме темата за това как се е подписал.

С една дума:

Заглавие – I HOPE THEY SERVE BEER IN HELL

Издател – Kensington Publishing Corporation

Цена от издателството – USD 11.17

Само за любители.

„Името ми е Тъкър Макс и съм задник. Напивам се като свиня в неподходящо време, не зачитам социалните норми, подчинявам се на всяка своя прищявка, не обръщам внимание на последиците от моите действия, хиля се изродски на идиотите и позьорите, спя с повече жени, отколкото е безопасно или разумно и най-простичко казано в общия случай се държа като освирепяла курова глава. Но аз допринасям за благото на човечеството по един много важен начин: споделям похожденията си със света.“ Така започва книгата „Надявам се, че сервират бира в Рая“.

Posted in Автори | Authors | Auteur, Книги | Books | Livres, Начало | Home | Accueil, Проза | Fiction | Prose Tagged: Тъкър Макс, алкохол, бира, жени, секс ]]> http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/07/25/i-hope-they-serve-beer-in-hel-nadyavam-se-che-servirat-bira-v-adal/feed/ 1 Кирил Кирилов - Чернин I HOPE THEY SERVE BEER IN HEEL http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/07/11/na-edin-priatel/ http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/07/11/na-edin-priatel/#comments Fri, 10 Jul 2009 23:26:33 +0000 Кирил Кирилов - Чернин http://kvkirilovchernin.wordpress.com/?p=314 ]]> На И.Т., който знае как и какво и е истински мъж и повече дори

***

Ръката дава и ръката взема

Ръка подава си ръка

Банални глупости чертае

Ръката трескава преди това

***

Замислен пън замислено те гледа

Замислено си мисли за неща

Ненужните неща отделя

Замислената трескава глава

***

Спасението мисли себе си

Спасението си е само

Преливайки неща немислени

Спасителя си търси то

***

Да бъдеш там, да бъдеш тук

Да бъдеш в странно вдъхновение

Когато няма никой друг

Да бъдеш стига ти, където си

Posted in Начало | Home | Accueil, Поезия | Poetry | Poesie Tagged: Поезия | Poetry | Poesie, Стихове, приятелство ]]> http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/07/11/na-edin-priatel/feed/ 0 Кирил Кирилов - Чернин http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/06/27/zenon-achiles-i-kostenurkata-ili-kak-se-spira-vremeto/ http://kvkirilovchernin.wordpress.com/2009/06/27/zenon-achiles-i-kostenurkata-ili-kak-se-spira-vremeto/#comments Sat, 27 Jun 2009 07:23:37 +0000 Кирил Кирилов - Чернин http://kvkirilovchernin.wordpress.com/?p=278 ]]> Защо Зенон? Защо, не… Но това не е отговор, а време е со кротце – со благо (и со малко кютек, както казвал един български държавник от миналия век) да обясня защо все пак тези люде, които са споменати в дясната част на сайта са там. Защо да не е Зено, щом като самите гърци така го именуват… Pourquoi pas… Каквото и да означава това. Или с други думи Зенон от Елея.

Било мрачното време ва V век преди Христа… Всъщност, съвсем не било мрачно времето, климатът бил същият, а Пилат още не си бил измил ръцете и  когато Зенон от Елея станал професионален спорец… Няма такава дума в речника, думата е „спорещ“, но звучи някак си повече зенонски, елейски, древногръцки. Апропо, елей е онова дървесно масло, което се горяло в чест на боговете дори, след като Каин някак си безгрижно принесъл Авел като жертва на Йехова… Нещо като Зенон Миропомазания… Но това е друга история.

Зенон от Елея

Римските философи обаче много се забавлявали с идеите на Зенон, апропо, може би по това време започнали да употребяват думата „апропо“, което идва от латинския корен proponere, което пък е purpose на английски, но пък на италийския диалект то звучало като ad propos – както и да са го произнасяли онези, които точно по времето на Зенон приели първите римски закони. Малко преди това генерал Синсинатус (не, това не е Синсинати и освен това в Синсинати живее Лари Флинт, а не Лари Кинг) за малко станал римски диктатор и обяснил на побърканите плебеи и патриции, че и двете съсловия имат права и по-добре да си направят едни закони, защото иначе виждате ли легионите зад хълма и те приели законите и така започнала славната история на Римската империя… А пък той, Синсинатус, не Синсинати или Флинт, дори не и Кинг, се върнал към обичайните си дела – да воюва с варварите… Но това вече е друга история. Макар че, Зенон също принадлежал към тази презряна категория. Много мислел, затова, пък и не бил италиец… Римляни още нямало, тоест имало, но тъкмо си били изгонили царете и не им било точно до мислене…

Зенон мислел за костенурки, мислел и за Ахил… Имайки предвид нравите в Елада, не е чудно, че мислел за Ахил, но костенурките вече дошли в повече на суровите римляни, които по-късно мислели върху неговите мисли. Макар че и досега все още се мисли върху неговите мисли. Което може би означава, че варварите просто никога не успяват да останат деца на природата и вместо кротко да грабят, насилват и прочее богоугодни действия да извършват, те започват да мислят и стават нови римляни и раждат някой Зено, Зену, Цено или е-зино, или както там се нарича, и после идват едни други варвари и леко се позанимават с тях. Но и това е друга история…

Мирон се прехласвал по мъже и изваял своя „Дискохвъргач“, който очевидно по нищо не прилича на костенурка, защото макар оригиналът да е загубен, римляните, които междувременно си устроили империя, направили копие на статуята. Но необяснимото влечение на Зенон към костенурките родило един от най-великите силогизми, парадокси и прочее определения през последните ХХ века…

"Дискохвъргач"

Парадоксът на Ахил и костенурката… Е прост. Двамата се надбягват, старата корубата стартира 100 метра по-напред и Ахил никога няма да я догони, не защото не си пада по костенурки, а защото преследвачът, тоест той, първо трябва да достигне позицията, на която е била костенурката, а през това време тя ще е напреднала, и той пак ще трябва да достигне новата точка и така и така… С една дума, никога няма да може да настигне костенурката. Подобен е и парадоксът със стрелата, но там е замесено и времето. Не че то не е замесено винаги. На всичкото отгоре Зенон не оставил книги. Но Аристотел оставил и някак си опровергал идеята за безкрайна делимост на времето, защото иначе римляните нямаше да прочетат книгите му, които след това варварите изгорили, но пък синовете ми преписали оцелелите екземпляри и на свой ред мъждукали над тях, измисляйки схоластиката, а после Ренесанса и Просвещението и атомната физика и винаги се намирали нови варвари да умуват над парадоксите на Зенон, които всъщност описал Аристотел, който пък забавил развитието на Европейската цивилизация поне с V века, но това за българите било без значение, тъй като те и без това ги били отписали… Петте века били отписали.

Очевидно е, че Ахил ще надбяга костенурката и че стрелата ще излети от лъка преодолявайки делимостта на времето, което ако бе безкрайно делимо никога нямаше да й позволи да полети към целта. Очевидно е за всеки, който гледа с очите си. Дори безкрайната алгебра, след някави си 22-23 века, в средата на XIX век, успя да докаже теоретично, в кой точно момент Ахил ще изпревари костенурката. Смешно, но само след десетина години квантовата механика пък доказа, че когато става въпрос за безкрайно малките разстояния, когато Ахил настига костенурката, всъщност вече нищо не е сигурно и съгласно принципа за неопределеност той определено може и да не я задмине… Апропо, и стрелата да не излети.

Апропо, Дъглас Хофщатер написа книга, озаглавена Gödel, Escher, Bach,

Gödel, Escher, Bach

която едва ли някога ще бъде преведена на български, а в нея пък се цитира/имитира Луис Карол, който освен че сътворил книгите за Алиса бил и великолепен математик, през целия си живот се вълнувал от парадоксите в математиката. Анри Поанкаре бил съвременник на Луис Карол и докато вторият пишел книгите за Алиса, французинът, недоволен от това, че брат му е министър-председател на Франция и се занимава с глупости, прекратил един тежък спор във Френската академия, на която бил член. Поанкаре, не министър-председателят, а математикът, мразел да говори без причина – в този ден се обсъждал бюджетът на Академията и идеята била да се дадат повече средства на факултетите, които се занимават с изучаване на езици за сметка на природо-математическите. Тогава Поанкаре произнесъл рядката си и не чак толкова дълга реч, казвайки: „Математиката, това е език“.

По същото време Курт Гьодел довършвал работата си върху онази теорема, която щяла да внесе известен смут продължаващ и до днес в средите на математици и философи… Но това вече е друга история.

Може би ще има и награди… Само за осмислените отговори.

Симон Боливар е официален „Освободител“ на Боливия, Венецуела, Еквадор, Колумбия, Панама и Перу… И в добавка на всички държави на юг от Мексико. Всъщност, той е втория президент на Венецуела… Първият е Кристобал Мендоса – но това е само за историята, кой ли го помни. Извън Венецуела…Но пък е първи президент на „Голяма Колумбия“, не Мендоса, а Боливар. И имал вземане-даване с Хосе де Сан Мартин, по-известен първоначално като сина на полковник Хуан де Сан Мартин. А пък там се намесва Мексико, или по-скоро те се намесват в него.

Хосе Мартин също бил полковник. Превърнал се в генерал след първата си битка в Латинска Америка. Преди това преживял унижението да го бият англичаните. Дори го пленили. Умрял в Булон сюр Мер през 1850 година. Малко по-скоро от век по-късно, през 1944 година, Британските кралски въздушни сили изсипали бомбите си над Булон сюр Мер, който Хитлер обявил за „град-крепост“, но в крайна сметка Съюзниците преминали оттам… С цената на много жертви. По същия начин, по който го били направили Боливар и Хосе Мартин 100 години по-рано… Но пък те нямали авиация.

Сервантес си останал редник. Дори пет години бил роб… официално. След това написал „Дон Кихот“. Написал и други неща, но се запомнило именно това му творение. Макар че за повечето полковници той е по-известен с това, че се е сражавал в битката при Лепанто. За Лепанто той писал малко… Не искал да си спомня.

Хуан Перон бил полковник по времето, когато на практика взел властта в Аржентина през 1943 година, за да се съюзи със социалисти и профсъюзни активисти, които го изстреляли в една орбита, обожавана от берящите портокали в Латинска Америка. Само Бразилия и Мексико произвеждат достатъчно портокали, за да са част от икономиката, макар че ги има и в Куба, където Хосе Марти (това не е Хосе Мартин) написал Versos Sencillos, стиховете които родили една песен, наречена Guantanamera.

Полковници, така ги наричат в Латинска Америка – макар, че Аугусто Пиночет бил все още майор на 38-годишна възраст. Но пък в продължение на четвърт век след това бил главнокомандващ на чилийската армия, президент, диктатор и прочее и прочее… Апропо, преди това завършил първи от випуска си, само за да потвърди правилото. Кое правило?

А на Уго Чавес му били необходими цели 17 години, за да достигне до званието подполковник, когато направо стоварил идеите си, основани на „Боливаризма“, върху Венецуела. „Ако (Майкъл) Джексън е умрял, значи е смъртен… Но през останалото време те (медиите) говорят за наградите, които е получил и какво е продал… Това е капитализъм.“ – така се изрази подполковник Чавес, когато разбра за смъртта на Майкъл Джексън. Очевидно това е капитализъм. Очевидно Чавес е подполковник.

Фидел Кастро бил редник. Но през 1959 година повел Кубинската революция и в продължение на 39 несменяеми години стоеше начело на Куба, след като свали от власт Фулхенсио Батиста, който пък взе властта след „Бунта на сержантите“ през 1933 година. Странно, но на онези, които нямат чин полковник не им върви в тази част на света.

А през 1983 година Майкъл Джексън пееше за Billie Jean и как тя твърдяла, че той е бащата на един от нейните близнаци. А междувременно Pioneer 10 се превръщаше в първото „нещо“ сътворено от човек, което напускаше Слънчевата система.